(„КОШМАР”)
Константин Мирчев Павлов (1933-2008 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Терджиман Кырымлы
Константин Павлов
КОШМАР
Сънувах, че съм първият човек...
Не кадифе, а животински кожи
красяха жилавите ми бедра;
вървях и с чудния си вид тревожех
сърните в неспокойната гора.
Вървях и мислех: „Колко е красиво!
Сега да има някоя жена,
и аз ще бъда най-щастливото
създание на цялата земя.”
Неотлетяла още тази мисъл,
зловещо трепна близкото дърво
и на един от клоните провисна
едно женоподобно същество.
То скочи на поляната чевръсто,
затича се към мене изведнъж,
опипа ме с коравите си пръсти
и каза настървено: „Ти си мъж!”
О, ужас... Грозота...
Реших да бягам.
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи.
И казах си: Каквото и да става,
ще стискам зъби и ще бъда мил.
Човечество,
за тебе го направих!
Да бях се по-добре самоубил,
защото тя ме хвана за ръката
и каза: „Миличък, постой, постой,
ела да се подпишем на скалата,
че винаги ще бъдеш само мой.”
Изгледах аз дивачката предвзета –
как бих могъл да й изневеря,
когато сме на цялата планета
единствените хора – Аз и Тя.
И пак реших
да скоча и да бягам. –
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи...
Отправихме се към скалата ние
за смях на веселия горски свят,
докато някой наш правнук открие
хартията и кръглия печат.
1960 г.
Константин Павлов
КОШМАР (перевод с болгарского языка на русский язык: Терджиман Кырымлы)
Приснилось, что я – первый человек...
По пояс гол, вот здесь – в звериных шкурах,
я, с трав сметая нежную росу,
шагая налегке, – небритый, хмурый, –
пугал оленей в девственном лесу.
Иду и мыслю: „Ну и красотища!
Я одинок... вот женщину бы мне
сыскать. Одну. Которая не ищет.
И будем... стану счаслив я вполне!”...
Раздался треск – сломалась ветвь – некисло
во сне Кинг-Конга встретить как в кино, –
там на руках нехоленых повисло
по мне ль женоподобие – одно.
Оно, дрожа как лист небеспричинно,
неласково обнюхало меня
и гаркнуло: „Единственный мужчина!”
О, я б в тот миг– полцарства за коня –
сбежал галопом – ласки расхотелось,
но передумал мигом:
ведь
продолжить род людской – святое дело,
не дело – в одиночку околеть.
И молвил ей: „Бывай, моя, что будет!
Тебя нашёл я, кажется, одну –
ради тебя на свете будут люди”.
О, лучше б я с обрыва сиганул –
та хвать меня: „Ну погоди, милейший!
Распишемся на камне – и тогда
взаимное влечение утешим
и заживём семьёю навсегда”.
У одинокой дуры на примете,
дурак, из одиночества мечты,
как мог я отказать: на целом свете
единственные люди – Я и Ты?
Сбежал бы я – семьи не захотелось,
но передумал мигом:
ведь
продолжить род людской – святое дело,
не дело – в одиночку околеть.
Свидетельство мы высекли исправно –
на камне, а бумагу и печать
когда ещё изобретёт наш правнук,
умножив тем и знанье, и печаль.